Aerys Targaryen
Принц на 7-те кралства
Брой мнения : 138
Join date : 24.06.2012
Роул Плей
Най-важното за героя:
 |  Заглавие: Aerys III Targaryen „The Confessor“/Ерис III Таргариен „Изповедника“  Нед Юли 01, 2012 10:22 pm | |
|  Пълно име
Aerys III Targaryen / Ерис III Таргериен
„The Confessor“ / „Изповедника“
Раса
Male Confessor / Мъжки Изповедник
Дарба
Con Dar/Blood Rage | Кон Дар/Кървава Ярост – притежават я само най-силните Изповедници.
Може да изповядва и да разпознава, когато някой лъже.
Поради факта, че е от рода Таргериен огъня и горещината не могат да му навредят по никакъв начин.
Години
22
Обществено положение
Принц на Седемте Кралства
Местоживеене
Кралски Чертог, Вестерос
Характер
Като
малък Ерис бе доста жизнерадостен. Пакостни, определено. Лесно се
спряваше с нещата и понякога бе дори малко наперен. Но истинската
причина за това далеч не бе, защото бе добър в повечето неща.
Отношенията с баща му бяха доста обтегнати. Той винаги търсеше неговото
одобрение, признание, ала никога не го получаваше. Още от малък, вместо
да тъжи и да се дразни, той стискаше зъби наперено излизаше напред –
маска, която не позволяваше на другите да видят как наистина се
чувстваше.
Два мъчителни месеца преобърнаха мисленето и характера на
Ерис. Всъщност преобърнаха живота му. От онзи ден нататък той се промени
коренно. Стана по-мрачен, по-директен. Не се интересуваше толкова от
чуждото мнение. Не се интересуваше дали ще нарани някого с думите си,
когато те бяха истина. Падаше си малко садист и извратен. Стана
мазохист. И въпреки това, често пускаше заядливи коментарчета. Имаше
чувство за хумор и обичаше да владее нещата. Да владее думите и винаги
знаеше какво да каже на този пред него. Обичаше да налага мнението си и
вече не криеше толкова много от себе си и чувствата си.
Cam Gigandet
Външен вид
Както
всеки мъж от рода Таргариен, така и Ерис притежаваше отличителните
черти на един древен Валерианец. Но въпреки това, често се отличаваше от
другите със странния си чар. Странен, защото притежаваше един плашещ и
извратен поглед и усмивка, които обаче не пускаше всеки път в действие.
Хората дори приемаха тази негова част привлекателна. Косата му беше
сребристо руса, както на всеки Валерианец, а очите сиво-сини. Имаше
стройно и атлетично тяло, което се държеше на дългите тренировки на
фехтовка, стреляне с лък и още много подобни. Често само усмихвайки се,
можеше да накара жените в Кралството, а и не само там да се разтопят и
това му харесваше. Бе надарен с вродена красота, както всеки Таргариенец
и това често караше другите придворни от доминиращия пол да му
завиждат, да го предизвикват на дуели и какво ли още не. Но той само им
се присмиваше, защото чувството завист бе жалко за него. И въпреки това
се хвърляше и впускаше в предизвикателството, без да се замисли. Жените
често се заглеждаха по него, но той нямаше нищо против. Не му правеше
проблеми,а пък и всеки човек на този свят търсеше удоволствието и
изгодата, нали? А това, че той беше това изкусително удоволствие можеше
само да го прави още по-щастлив.
История
~Беше
тъмно. Около няколко минути след полунощ, когато пълната луна бе
възцарила небето и осветяваше с бялата си светлина земята. Беше тихо,
странно тихо. Не се чуваха нито щурците, нито дори лекия полъх на
вятъра. Сякаш света бе паузиран. Тогава се чу женски вик. От големия
балкон на една от стаите на Червената Цитадела се забеляза жена облечена
в бяло, която лежеше на леглото и крещеше, а някакви хора я бяха
заобиколили.
-Още малко, ваша милост! Напъвайте, още малко!
Провикна се една жена, предполагаемо по дрехите й слугиня. Бебето почти
бе излязло, а краля държеше силно ръката на кралицата си с разтревожен
поглед. След малко се чу бебешки плач. Бебето бе излязло ,а слугинята го
уви в бяло одеяло и го погледна с топъл поглед.
-Момче е.
Със
радост и усмивка каза тя, а лицето на кралицата пребледня. Усмивката й
се стопи, а погледа й изглеждаше уплашен и уморен. Всъщност самата тя
изглеждаше ужасно уморена. Бебето й бе изцедило всичките сили.
-Скъпи,
чуй ме… - извърна поглед тя към краля. – Разказвала съм ти за мъжките
изповедници, нали? – той кимна, а тя едва се усмихна. – Трябва да
използваш Рада’Хана. Не трябва да му позволяваш да използва силите си…
знаеш какво може да се случи. – последното го каза едва едва. – Когато
порасне нека да знае, че майка му го е обичала. Много. – кралицата
затвори очи, а съвсем скоро ръката с която държеше тази на краля падна
безжизнено на леглото…~
  
~Преди 14 години~
Бе
следобяд, когато слънцето, макар и не високо в небосвода, грееше ярко и
осветяваше градината в Червената цитадела, обагряйки я в топлите си
лъчи. И въпреки това от изток се задаваха облаци. Вятър нямаше и времето
бе застинало, а тези две комбинации значеха само едно – приближаваше
буря. Е, точно тогава не се интересувах много много от това. Чу се шум
от удрящи се пръчки, а двете руси момчета се показаха из колоните на
замъка, в битка на фехтовката. Това бяхме аз и по-големият ми брат със
три години – Егон. Учителя ни, който бе чужденец – Терис Дотане, роден
на Браавос, близък приятел на баща ни краля и прочут майстор на
фехтовката, седеше отстрани и ни напътстваше, наблюдавайки боя. Беше
оспорван, но въпреки това брат ми надделяваше, защото бе с три години
по-голям.
-Внимавай, Ерис! Не забравяй преимуществото си.
Но
думите му в онзи момент просто влизаха през едното ми ухо и излизаха от
другото. Мечовете ни се кръстосаха и не беше много трудно за Егон да
натисне малко повече, за да се строполя на земята и да изпусна меча си.
-По-бърз си от него! Вдигни си задника от земята и продължи боя!
Ядоса се Терис, когато извърнах глава и забелязах баща ни, който
идваше насам. Изправих се ловко и взех меча си, когато Егон замахна с
меча си към мен, ала аз се претъркулих и той ме пропусна. Озовах се зад
него и замахнах, когато той се обърна и блокира удара ми. Последваха още
няколко негови. Блокирах ги, докато погледа ми шареше ту в боя, ту в
приближаващия ни баща. Тогава нарочно свалих гарда си и преместих меча в
страни от мен. А Егон се възползва – точно това, което исках да
направи. Замахна към мен, а аз ловко се отдръпнах на другата страна.
Меча му намери каменния под. Тогава действах незабавно. Само с един
замах на моя меч, неговия отхвръкна настрани, а аз доближих моя до врата
му.
-Мъртъв.
Казах подобно Терис, когато имахме уроци с него и
той ни надвиваше. Лек пламък се забеляза в очите ми, когато се усмихнах
широко от победата си. И то точно, когато баща ни приближаваше и видя
всичко. Разбира се, той идваше с причина.
-Егон. – промълви той. – Ела с мен, ще участваш в кралския турнир по фехтовка. Двубоя ти е след малко, така че побързай.
Заръча баща ни, а аз се обърнах към него с недоволство.
-Егон? Защо Егон! Той винаги участва! Не видя ли, че току що го победих? Защо веднъж не вземеш мен…
Тръшнах се аз, а студения поглед на баща ми ме прониза като дълга и тънка кама през стомаха.
-Още
веднъж ако се обадиш, ще ти забраня и уроците! Брат ти е по-голям от
теб и е по-добър. Тази твоя победа току що бе една проста случайност. –
засмя се той, когато Егон отиде към него и двамата се запътиха към
Двореца. Лицето ми остана безизразно, както винаги след разговорите с
баща ми, а меча падна то ръката ми. В озни ден просто се уморих да търся
одобрението му и да крия чувствата си зад маска…
По незнайна
причина баща ми винаги беше студен към мен. Егон винаги му беше
любимеца, и тогава не проумявах много много защо. Всъщност, макар и не
директно, той ме обвиняваше за смъртта на майка ми. Не, не ме мразеше,
но не ме и обичаше заради това. В последствие свикнах с това и се
примирих. Колкото и пъти да се опитвах да спечеля любовта му, той никога
не беше доволен от мен. И за жалост или не, така щеше да си остане до
края на живота му.
~Преди 11 години~
Бяхме
във времена на бунтове и размирици. В Кралски Чертог бе пълен хаос, а
баща ни постоянно имаше някаква работа. Изглеждаше напрегнат, прекалено
напрегнат… Вероятно поради това ни изпрати за известно време далеч от
столицата, където да сме в безопастност. А именно на континента Есос – в
град Браавос. Родния град на Терис Дотане, неговия доверен приятел, при
който и щяхме да живеем в последствие на година и нещо…
Бяха
изминали към два месеца, откакто баща ни ни бе изпратил на Браавос. Беше
ден, както всеки друг – слънцето отново изпепеляваше с лъчите си земята
и беше горещо. Само тогава да знаех какво предстои да ми се случи… Бе
към дванадесет часа, когато слънцето бе най-високо в небето. Аз,
по-големият ми брат и трите ни сестри бяхме в двора на имението в което
живеехме сега.
-Ще опиташ ли? Или те е страх, че няма да уцелиш.
Заяде се брат ми, когато ми подаде лъка и стрелите. А аз наперено и
раздразнено ги взех и извадих една. Прицелих се към мишената и изстрелях
стрелата. А тя се заби само на един сантиметър от центъра.
-Нещо да ми кажете?
Повдигнах вежди и се засмях, когато се обърнах към брат ми и сестрите
ми, които седяха отстрани, а доволната усмивка възцари лицето ми.
-Не се фукай. Нищо не си направил, докато не уцелиш точно в средата.
Промълви Егон и ме погледна предизвикателно и надменно, когато
усмивката се стопи от лицето ми, а аз се обърнах и отново се прицелих.
Трябваше да уцеля точно в средата. Но точно преди да пусна стрелата чух
писък. Обърнах се назад – беше Висения, едната ми сестра. Някакви жени,
облечени в тъмно червено бяха нахлули в имението и сякаш се оглеждаха за
нещо. Косите им бяха завързани на огромна плитка, която се спускаше чак
до кръста. А в ръцете си държаха някакви подобия на пръчки с които
докоснаха сестра ми, а тя извика отново и се строполи на земята. Аз
пуснах лъка и стрелата на земята, гледайки със страх, но същевременно не
правех нищо.
-Кой от двамата е?
Обади се едната жена и погледна мен и брат ми.
-Има ли значение… да взимаме единия и да се омитаме.
Каза тази до нея с отегчение, а жените се насочиха към мен. Опитах се
да избягам, но тогава една ме докосна с онези техни пръчки. Усетих
агонизираща болка да се разпростира по тялото ми, извиках и се строполих
на земята. Тогава ме хванаха и отведоха от тук. За последно видях
съжалителния поглед на Данерис и сълзите, които се стичаха от лицето й.
Сестрата с която имах най-много общо и бяхме най-близки. Уви, след време
за огромна жалост това щеше коренно да се промени.
 
~След около два месеца.~
За
пореден ден висях окован във вериги в тъмата на пещерата. Тялото ми бе
безжизнено и отпуснато надолу, а синините по него бяха безброй. Чух
стъпките на Морещицата и това ме събуди, но предпочитах да се правя на
заспал.
-Събуди се, червей!
Каза с презрение тя, когато докосна
тялото ми с Агиела, а аз отворих очи и я погледнах свирепо, стискайки
зъби. От нея се чу само надменен смях, като отмести черната си плитка
настрани..
-Мислиш ли, че ще издържиш още? Веднъж вече умря… скоро ще
е и вторият ти път, освен ако не се пречупиш до тогава. А това е много
вероятно.
Ехидна усмивка се появи на лицето й, а тя бавно плъзна
Агиела по дължината на тялото ми нагоре, когато стигна до врата. Исках
да извикам силно. Болката беше невъобразима, но не си го позволявах.
Лека извратена усмивка се появи на лицето ми, а погледа ми бе все така
впит свирепо в морещицата. Това я накара да се раздразни. Отдели Агиела
от тялото ми и ме удари с него през лицето, след което отиде до сестрите
си, които седяха малко по в страни.
-Губим си вече един месец с този червей! Трябваше да вземем другия… този не иска да се пречупи!
Просъска тя.
-Не… ще пречупим този.
Заяви студено друга със тъмно златисти коси и проницателни като на змия очи.
-Как?!
Вече трябваше да сме го изпратили обратно…два месеца отсъствие е много,
сигурно вече го мислят за мъртъв! Писна ми да се занимавам с този, ще
вземем другия, ще го пречупим и най-накрая ще имаме вътрешен човек в
кралското семейство!
-Търпение, мила моя… просто ще подходим по друг
начин. – самодоволна усмивка се появи на златокосата морещица, когато се
приближи към мен.
-Започваш да ни лазиш по нервичките, червей. Но
една морещица винаги си има начини, за да пречупи някой. – гласа й бе
студен и спокоен, когато прокара поглед през тялото ми.
-Няма да успеете…
Едва промълвих аз, когато се насилих отново да се усмихна, по онзи - извратения начин.
-Хмм, какво е това?
Погледа й се спря на ръката ми, където бе гривната ми. Гривната, която
бе единственото нещо останало от майка ми. Майка ми, която е умряла при
раждането ми и поради тази причина баща ми бе вечно студен към мен. Не я
бях свалял през целия си живот. Само тогава да знаех, че това бе
Рада’Хана, и че без него щях да успея да избягам от тук… е, в този ден
съдбата бе на моя страна, макар и тогава да не го разбирах. Ръката на
морещицата се приближи към гривната.
-Не я пипай!
Извиках с ярост аз и се размърдах със сетни сили.
-Защо? Да не би да ти е прекалено ценна?
Ехидния й смях огласи пещерата.
-Вземете я.
Промълви отново с онзи каменен и студен глас, като лицето й придоби
сериозен вид и се отдръпна, когато другите сестри на Агиела се
приближиха към мен. Махнаха оковите от ръката на която седеше гривната
ми, когато и шестте допряха Агиелите си там, а аз извиках силно. Болката
от шестте Агиели едновременно бе шесторно по-силна и след малко имах
чувството, че ръката ми щеше да изгние и сама да се разкъза, падайки на
мръсната скала. Съвсем скоро Рада’Хана се счупи и падна, явно
неиздържайки на силата на шестте Агиела. Смеха им огласи помещението, а
аз ги погледнах яростно и гневно.
-Какво направихте!!!
Извиках,
когато със свободната си вече ръка хванах врата на едната морещица.
Тогава се случи нещо странно. Някакъв изблик на енергия в мен, сякаш
вече освободен се разпростря из тялото ми. Тази енергия бе именно
гневът. Погледа ми се замъгли за малко и всичко наоколо заглъхна. Видях
само как очите на морещицата потъмняха, докато не станаха напълно черни,
а след малко отново приеха нормалния си вид.
-Заповядайте ми, Изповеднико.
Тя падна на колене и ме погледна, а аз не разбирах какво става.
-Той е изповедник! – изписка една от другите сестри. – Глупачки! Това, което счупихме е било Рада’Хан!
Не разбирах какво се случва, но усещах че имах надмощие над тях. Бяха уплашени от мен за нещо.
-Свали оковите ми.
С дрезгав и изнемощял глас казах аз, а изповяданата морещица се
изправи и направи точно това, което й казах. Дяволита усмивка се появи
на лицето ми, когато това се случи…
Това бе първия път,
когато почувствах силата на Изповедник. И ми харесваше. Хареса ми
толкова много, че ме завладя напълно, а аз се промених. Това, което
направих онзи ден беше много грозно… изповядах всичките морещици и ги
накарах да се избият мъчително… без една. Водачката им със златните
коси, онази която им заръча да свалят Рада’Хана. Нея взех със себе си и
двамата, като тя под мой плен потеглихме обратно към Браавос. Не, не я
изповядах. Тогава не знаех, че морещиците умират агонизиращо няколко
минути след докосването на Изповедник, но и по-добре, че не го направих –
тя щеше да изиграе голяма роля в запазването на моя живот. Всъщност,
причината да не я изповядам бе,че тя бе достатъчно уплашена, за да прави
това, което й казвам. Взех със себе си и шестте Агиела на мъртвите
морещици. Тогава нещо наистина се пречупи в мен. Промених се за винаги.
Свикнах с болката на Агиелите и даже я приех, обгърнах я до толкова,че
започна да ми харесва.
~След два дни~
Аз
и морещицата най-накрая стигнахме до вратите на града Браавос. Влязохме
вътре, а хората по улиците гледаха изплашено, когато забелязваха
морещицата. Доста странна гледка, дете държеше верига, която се
проследяваше до върха на сестрата на Агиела. И още повече – шест Агиели
окачени по тялото му. Всъщност, това с веригата не беше задължително… но
ми харесваше да се държа с тази кучка като със… ами куче. Два месеца ми
причиняваше болки и страдания, сега бе мой ред! Двамата се запътихме
към имението на Терис и съвсем скоро бяхме там. Охраната не искаше да ме
пусне вътре с опасната жена, за това чисто и просто го изповядах.
Влязох навътре и видях русокосата си сестра Данерис, която се затича
нагоре по стълбите. Хъх, и по-добре че го направи.
-Ерис! Боже мой, това ти ли си?
Чу се лигавия глас на Висения, зад мен. Обърнах се, а тя се втурна към мен, като ме прегърна.
-Как си, какво ти се случи?
А не не, тя сериозно ли? Цялото това семейство бе преебано откъдето и
да го погледнеш… баща ми ме мразеше без причина, въобще на никой не му
пукаше за мен! Никой не ме потърси… никой не се поинтересува за мен. И
щях да ги накарам да си платят, о да.
-Добре съм сестричке, и ти ми лиспваше.
Спокоен бе гласа ми, но леко надменен, тайнственен и злобен. Ръката ми
се озова върху врата на Висения, когато я погледнах с извратената си
усмивка и я изповядах. А тя падна на колене, промълвяйки „Заповядайте
ми, Изповеднико.“. Хмм, обичах тези думи.
-Ерис, спри! – чух гласа на
Даенерис, когато рязко извърнах глава към нея. Приближаваше ме бавно и
внимателно. – Какво направи, убий нея!
Посочи морещицата, а аз се изсмях.
-Спокойно, и нейния ред ще дойде. Но преди това ще дам честта на теб!
Погледнах я злобно, когато се приближих и я хванах за врата. Но нищо
не се случи…какво? Но защо? Защо не можех да я изповядам? Тогава за пръв
път видях свиреп и злобен поглед на нейното лице. И то насочен към мен…
усетих как нещо ме прониза в корема, а аз извиках и се свлякох на
земята. Изненадания ми поглед не се отдели от нея, докато тя ме гледаше
някак си болезнено, но и злобно. Самата ми сестра ме уби… да,
семейството което имах не струваше!
***
Усетих топла енергия
,която се разпростря в тялото ми, а аз си поех дълбоко въздух. Изкашлях
се и се огледах. Даенерис седеше пред мен, а златокосата морещица
замахна с агиела си към нея и тя се строполи на земята. След това
сестрата на Агиела избяга… Тогава усетих нещо на врата си – Рада’Хан.
В
онзи момент разбрах каква глупост бях извършил. Силата на Изповедника
ме поквари и превърна в чудовище. Всичките неща, които си бях помисли
тогава бяха грешни. Не мразех семейството си, всъщност Данерис ме спаси в
онзи ден. Но това, че го направи като ме промуши с камата не беше
извинение. Тя ме уби без капка жалост и срам… можеше просто да сложи
Рада’Хана на врата ми, нали? От онзи ден отношенията ми с нея станаха
по-обтегнати. Вече не бяхме толкова близки, колкото преди. А и аз, макар
и без покварата на изповедническата ми сила се промених много.
Последните два месеца се забиха в главата ми и нямаше да излязат от там.
Станах по-мрачен, по-директен към хората, не се интересувах много много
от това, което ще си помислят и дали ще ги заболи от думите ми. Станах
по-садистичен и болката от Агиелтие не ми пречеше. Превърнах се в изцяло
нов човек.
~Преди една година~
Аз,
брат ми и сестрите ми отдавна се бяхме върнали в Кралски Чертог,
Вестерос. Бунтовете и размириците бяха утихнали и баща ни сметна, че е
безопасно за нас. През следващите няколко години отношенията с баща ми
не се промениха. Остнаха си все същите – студени. Но вече и аз имах
причина да не го обичам – да не търся одобрението му. Никога нямаше да
му простя, че не ми бе казал какъв съм. Че съм Изповедник, и то по-точно
мъжки. Хората не знаеха, пазехме го в тайна, но това не правеше нещата
по-нормални. Рада’Хана, който Данерис бе сложила на врата ми чрез магия
бе преобразуван в пръстен, който седеше на лявата ми ръка. Но силата на
Рада’Хана си действаше, и не можех да го свалям без ключа, който все пак
не бе в мен. През следващите години на моменти свалях Рада’Хана и
демонстрирах силите си върху затворници, крадци и други подобни отрепки,
заръчвайки им да си намерят почтена работа и да живеят почтен живот.
Малко по малко овладях силите си, вместо те мен.
Но с минаването на
годините отношенията между Ланистърови и Таргериен се обтегнаха – много.
Беше обявена война. В един мрачен ден всички се намирахме на бойното
поле, а заедно със нас и Данерис. Всички се сражавахме, но нещата не
вървяха на добре… армията на Ланистър ни превъзхождаше числено и ние
губехме. Въпреки това войнствеността и решителността, която бяха присъщи
за нас – Таргериен не ни даваше да се предаваме. Биехме се с „огън и
кръв“, както гласеше девиза ни. Макар и другите да не знаеха, бях свалил
Рада’Хана си по време на битката. Изповядвах вражеските войни и ги
карах да се бият на наша страна. За жалост обаче, това не бе достатъчно.
Факта си беше факт – те бяха повече от нас. Извърнах се на дясно и
забелязах брат си – Егон. Бяха го наобиколили трима двойно по-големи от
него, а той едва се справяше с тях. Извърнах се на другата страна и
забелязах как един с размерите на мечка повали Данерис и беше на път да
замахне с меча си към нея. Отново извърнах, този път изплашено глава към
Егон. Тримата отнеха меча му и оставаха няколко секунди до настъпването
на смъртта му.
-Не!
Извиках силно аз, когато огромен изблик на
ярост се надигна в мен. Нещо неописуемо и гигантско, което не бях усещал
до сега. Тялото ми изтръпна, а очите ми станаха плътно червени. Това бе
първият път в който бях обладан от Кон Дар или още наречен Кървава
Ярост. Инстинктивно разперих ръце настрани и чрез огромната сила на Кон
Дар изповядах цялата войска на Ланистърови. Всички се секнаха, а аз със
яростен вик им заповядах да се избият по най-бруталния начин…
В
онзи ден аз бях този, който предотврати победата на Ланистър. Но точно в
този ден се случи и нещо трагично. Баща ни умря. Всички бяха заслепени
от скръбта и болката от загубата му, погребението беше голямо… живота му
приключи, а аз никога не успях да изградя отношения с него. Беше
загубена кауза, такава и си остана… Брат ни Егон се възкачи на трона и
стана крал. Честно казано не ми пукаше много, точно в този момент не
изявявах някакво огромно желание да стана Крал на Седемте кралства. Друг
бе проблемът – след тази решаваща битка тайната ми си отиде, заедно и с
баща ми. Всички разбраха, че съм мъжки Изповедник. Някои ме
критикуваха, други се страхуваха от мен, а трети ми се възхищаваха.
Третите обаче бяха най-малкия брой. Отново носех Рада’Хана под формата
на пръстен, но въпреки това изповедничеството бе част от мен. И смятах
да се науча да живея с нея и в обществото.
Талисмани
Пръстена му, който попринцип представлява Рада'Хан и блокира изповедническите му сили, но чрез магия е сменен външния му облик. Наричат го „Dragon Ring“ или още „Драконовия Пръстен“.
Допълнителна информация
Драконът му, който вече е почти дресирал на име Раего/Rhaego или още наречен „Шипоносеца“.
- Дракон:
| |
|
